Когато става дума за Аристотел, няма да бъде никак пресилено да се каже, че той е най-значимият философ за всички времена. Той е първият систематизатор на знанието и е основоположник на логиката и редица други клонове на специалното знание. В неговата философия е отделено достойно място и за антропологичните проблеми и възгледи. Именно в тази насока Аристотел се захваща с изследването на душата, защото това е въпрос, който силно е интригувал хората още през античността. Аристотеловите размишления по въпроса са свързани с преодоляването и коригирането на недостатъците, които съществуват в разбиранията на предишните философи по проблема. Така постепенно философът изгражда своите уникални идеи за душата.
В началото на своето произведение “За Душата”, Аристотел представя накратко какво представляват възгледите на предишните философи за душата. Тези възгледи обаче имат един съществен недостатък според философът от Стагира, а именно този недостатък се изразява в това, че никой до него не е разгледал спецификата на душите в различните живи същества. Едни от старите философи са разгледали само човешката душа през призмата на собствената си философия като за останалите живи същества нищо задълбочено не се формулирали. Други като Платон и питаргорейците били повлияни от древно–източните представи за душата. А именно, че душата е способна да се преражда в различни живи същества след смъртта. Това обаче за Аристотел е невъзможно, защото различните живи същества имат качествено различни способности, които предполагат различни по вид души. “Защото душата не е тяло, а нещо в тялото; и поради това тя пребивава в тялото, и то в едно определено тяло и не тъй, както предишните я присъединявали към едно тяло, без да определят към какво тяло и от какъв вид.”
Аристотел възприема душата като принцип на живот. Човек се състои от тяло и душа в единство като това се отнася и за останалите живи същества. Тялото според философът е живот във възможност т.е. способно е да приема в себе си живот. Душата съответно е формата на тялото. Всяка отделна душа представлява същността на определено тяло. Именно поради това една душа не може да бъде прикачена към друго тяло. Доколкото душата е принципът на разгръщане на живота от възможност в действителност то Аристотел я нарича още ентелехия. За това той казва:”Ако е необходимо да се даде едно общо определение за всяка душа, то тя е първата действеност на едно естествено организирано тяло”.
Характерно за Аристотеловите разбирания относно душата е това, че той извежда част от идеите си в резултат от практическите си житейски наблюдения. Тези наблюдения обаче са силно преориентирани и коригирани от вече установените от него философски понятия и зависимости. В резултат на всичко това Аристотел извежда разликите в душите на различните живи същества. Най–простата и примитивна душа според философът е растителната (вегетативната). Тя регулира елементарните жизнени процеси, а именно - храненето, растежа и възпроизводството. Следва по–сложната душа – сетивната. Тази душа е свързана с живите същества, които притежават сетивни възприятия. В този смисъл Аристотел пояснява, че различните живи същества имат различен брой сетива, но задължително за всяка сетивна душа е да има поне осезателна способност.
Най-съвършените сетивни души притежават всичките пет вида сетива (осезание, зрение, слух, обоняние,вкус). В “За Душата” Аристотел прави предложение за съществуването и на общо сетиво, което е свързано с разпознаването на общите определения на нещата.
Способността за сетивно възприятие е определено от Аристотел като “вид страдание”, при което на възприемащото се придава формата на външния обект. Именно затова той казва, че ”възприятие е това, което е способно да приема сетивните форми без материя, също тъй както восъкът приема отпечатъка на пръстена без желязото или златото, а хваща само златен или железен отпечатък, което не е нито злато нито желязо”. Тези образи се съхраняват в представата и паметта.
Характерно за сетивната душа е също това, че тя включва и вегетативната част към себе си. Това означава, че живите същества, които притежават сетивни способности непременно извършват и елементарни жизнени процеси за да могат да съществуват. Най–съвършена е разумната душа, която също включва в себе си и свойствата на предходните души. Това означава, че разумната душа притежава и вегетативна и сетивна част. Именно в тази връзка Аристотел споменава, че без сетивност не може да съществува мислене. Такъв тип душа е характерен за човека. При тази разумна душа има един активен интелект, които е независим от сетивата и е изцяло свободен от материята. Точно този активен ум се явява независимото и безсмъртно нещо в душата на човека
Според Аристотел растителната душа не притежава движение, за разлика от сетивната и разумната. Важно е да се отбележи също и това, че не всички живи същества, които притежават сетивна душа са способни на движение. Така в резултат на различни наблюдения философът достига до извода, че желанието е това, което задвижва душата. “Живото същество доколкото притежава способността за желание, дотолкова само се движи.”
В резултат на всичко изложено до тук можем да установим кое е специфичното и новото в Аристотеловите разбирания за душата. А това е именно подробното разглеждане на различните видове души в разнообразието на живите същества. Всяко живо същество има душа според Аристотел, защото душата е това, което вдъхва живота, но не всяка душа е способна да мисли или усеща. Така философът от Стагира прави едно класифициране на душите по техните способности.
Автор: Георги Петров
Няма коментари:
Публикуване на коментар