За Балкана, хайдушката песен и още нещо...

Този разказ е за едно пътешествие в рая, както с пълно основание наричат Централния Балкан местните. И макар да мина доста време оттогава, сърцето на всеки от Задругата все още трепва всеки път, когато нещо ни напомни за величието и прелестта на Ботев връх и околностите му.
Всичко започва в една много ранна съботна софийска утрин, утрото на първия ден от последния есенен уикенд по високите български планини за 2008 година с дълго, монотонно пътуване с кола имащо за крайна цел местността Паниците. Към 9:30 сутринта там, няколко километра над китния планински град Калофер, е даден стартът на изкачването. Времето е ясно и топло, а целта ни – легендарният първенец на Стара Планина - се вижда ясно, сякаш на една-две ръце разстояние от нас.
След кратко изкачване през букова гора идва ред на дълъг равен участък по голо плато. Ние крачим в неблагоразумно бавно темпо, увлечени в сладки приказки....
....След равното плато ни очаква стабилно слизане, а темпото, в съответствие с показанието на часовниците, трябва да се повиши. Посрещаме поредица от стръмни, изтощителни изкачвания с бодра крачка, вече на ръба на възможностите си, защото знаем, че от хижа Рай до върха пътят е много. А ние сме все още далеч от хижата.
Почивки се правят, само когато срещнем чешмичка с "жива вода" или за снимки на приказно красивата Тунджа, която се спуска успоредно с пътеката, правейки многобройни скокчета и дълбоки вирове.
Най-сетне хижа Рай е пред очите ни. Имаме само половин час да отдъхнем и да се насладим на величавия изглед към най-високия водопад в България: Райското пръскало, но това е напълно достатъчно за няколко снимки и за една чиния с най-вкусната картофена супа, която може да съществува. Ако някога има класация коя българска хижа е построена на най-красивото място, или пък къде се прави най-вкусната картофена супа, аз знам къде ще отидат гласовете на хората от нашата дружина.
Пътят нагоре ни среща с едно от многобройните тук стада коне. Животните са оставени да пасат и да се разхождат на воля, а следите им могат да се видят и на доста голяма височина около Тарзановата пътека.
Като стана дума за пътеката, две неща могат да се кажат за нея - това е един наистина изцеждащ маршрут, но това е и пътека в сърцето на рая на земята, откриваща чудни гледки и даваща усещането за много по-голяма надморска височина от тази, която нашият GPS отмерва.
Скоро след 17:00 сме вече в "Базата на извънземните", както шеговито наричаме комплекса от постройки върху широкия гръб на Балканския първенец. Взимаме печати от считания за най-труден от серията "100 национални туристически обекта", разменяме по някоя дума с гостоприемния "колега" метеоролог на върха, след което потегляме надолу.
Излизайки отново навън, сме свидетели на неописуемия залез, видян от височината на Юмрукчал, както някога са наричали Ботев връх. Наблюдаваме облаците, обвили като глазура околните ридове, чувстваме бръснещия вечерен старопланински вятър в косите си, а думите ни напускат в този миг. Затова пък снимките свидетелстват за видяното.
Нямаме време за спирка в поредното удивително място тук - отлично поддържаният и уютен заслон Ботев, където стигаме вече в полумрак. Есен е, но сняг няма и това ни дава възможността да ползваме лятната пътека за хижа Левски. Пътят е дълъг, през по-голямата част ходенето по него е просто крачка след крачка в единия край на петното светлина, която челникът хвърля пред нас. Балканските звезди, в пълния си брой, бдят над нас, а в далечината ясно се вижда червената светлина на кулата на върха. Пропускаме дивна красота за очите, но затова пък се потапяме в прелестта на една приказно тиха, ясна и спокойна планинска нощ.
След около три-и-половина-часов преход най-сетне, след кратко колебание това хижа ли е, това ли е хижата и, ако да, работи ли, влизаме в тъмната постройка, която само на десет крачки разстояние едва се различава от околния мрак. Вътре ни посреща група карловски туристи, не криещи изненадата си да видят хора, пристигащи в почти в 22 часа вечерта, и освен това не криещи възхищението си от маршрута, който сме извървяли от Калофер дотук.
В хижата ток няма постоянно, защото сега реката е слаба и ВЕЦ-ът не може да осигури непрекъснато захранване, но затова пък хайдушката песен звучи от устата на карловците, което прави атмосферата вътре уникална.
Скоро идва ред на освежителен 12-часов сън високо в планината, сред чистия въздух и спокойствието на Централния Балкан. На сутринта, естествено, отново установяваме, че сме назад с графика, но нищо не е в състояние да спре плана ни за разходка до Карловското пръскало.
Надолу от хижа Левски пътят е доста дълъг, а през цялото време компания ни прави виещата се вляво от нас Стара река.
След всичко видяно лесно разбираме оригиналното решение на незнаен турист да напише с боя върху две тръби с вода току-над Карлово означения : Рая, със стрелка нагоре и Ада, със стрелка надолу към града.
Пътешествието завършва с посещение на къщата-музей на Апостола на свободата Васил Левски в Карлово.
На следващия уикенд заваля първият сериозен сняг по планините, който щеше да остане там до средата на май, правейки Балкана една истински страшна планина, известна с дългите си, изнурителни преходи и свирепите, понякога надхвърлящи 100 км/ч, ветрове. И с това, че всеки, който подцени Ботев връх, или пък има малшанс с времето, никога не се връща от планината.

Автор: Любомир Ахтаподов