Обяздване на Кончето

Средата на август е. Жега. Дори свикналите с всякакви чудаци пътници в тролея хвърлят невярващи погледи на един определен пасажер – с тежки туристически обувки, щеки в ръце и раница на гръб. Този пасажер съм аз, а причината за това снаряжение е, че най-сетне е дошъл Денят. Денят, в който походът към Пиринските върхове щеше да започне – ден, чакан и отлаган цяло лято.
С бодри физиономии се отправяме с дружината към хижа Вихрен. Използваме лятната маршрутката от Банско (6 лв. билет), която ще ни отведе директно на площадчето пред хижата само за около час. Междувременно, с всеки метър денивелация Пирин става все по-намръщен. На хижата ни посреща интензивен дъжд, примесен с град, а стичащите се отвсякъде планинари, търсещи подслон от лятната буря допринасят суматохата да е пълна. За щастие, ние сме запазили легла от предния ден и бързичко се отправяме към тях, планирайки за пореден път предстоящия преход. Маршрутът е класически – Вихрен, Кутело, Кончето и нощувка в хижа Яворов.
Скоро бурята е отминала и дори следобедното слънце се показва за няколко кратки мига, в които позлатява склоновете на Тодорка и открива пред очите ни утрешната цел – Пиринския първенец Вихрен. Времето е достатъчно за една лека разходка сред натежалите от изсипалата се вода клекове. Езерото Окото ни очаква само на половин час пеша от хижата. Гледката е живописна и грабваща, а местните комари не се шегуват.
Вечерта към 10 часа цялото оживление в хижа Вихрен бива прекратено и всички се разотиват по леглата сякаш по команда. Както ще видим, на следващата сутрин в 5:30 положението е коренно различно. Тъмни фигури се движат експедитивно из фоайето на хижата и по площадчето отпред. Импрегнират се обувки, стягат се раници, налива се жива вода от чешмичката – въобще, правят се последни приготовления за тръгване.
Пет от тъмните фигури поемаме по стръмната лятна пътечка за Вихрен (червено-бяла маркировка) с първите лъчи на изгрева. Тук важи с пълна сила правилото за възможно по-ранно тръгване, което да предпази туристите от попадане в следобедна буря като вчерашната на билото, където подслон няма. Следвайки това правило, държим стройно темпо по пътя към върха. Спираме само за глътка въздух и вода, за снимка на безспорните властелини на Пиринските върхове – дивите кози, и за запечатване на чудно красивия изгрев над безбрежното море от остри върхове, видян от премката между Вихрен и Хвойнати връх.
След два часа ходене, към 8:30, вече сме горе. Надеждите ни да отправим взор от върха са разбити на пух и прах от гъстата мъгла горе. Вятър също има, при това доста хладен, така че връхните дрехи с пълна сила влизат в употреба. Въпреки това, удоволствието да сме навръх планината, особено след стръмния баир от Вихренски превал насам, е толкова голямо, че в един момент с изненада установяваме, че сме тук вече цели 40 минути.
Време е за тръгване. Слизаме внимателно по каменния склон, отчетливо по-стръмен откъм страната на Кутело, за да се отправим към Кончето. Не сечем Кутело, а минаваме през върха. Без да се бавим, продължаваме по доволно широчкото било нататък към заслон Кончето, който за миг сме зърнали от Вихрен. По пътя се изказват и съмнения дали наистина прословутият билен ръб е толкова страшен и величествен и дали все пак е толкова труден за траверсиране, колкото се говори.
Е, както впоследствие узнахме, Кончето е всичко това и много повече. То просто не може да се опише с думи, трябва да се види и почувства! Въжето е прекарано по единствената възможна траектория – както за прекарване на въже, така и за вървене, и в равна степен улеснява и затруднява преминаването, а действието се развива толкова високо, че даже орлите се виждат като малки черни точици, кръжащи във въздуха на стотина метра по-надолу. Пирин определено е най-могъщата от българските планини, а снимките тук дават не повече от една идея за това сурово величие.
След една дълга почивка в удивително уютния и добре поддържан заслон Кончето е време да слизаме към хижа Яворов. Междувременно съвсем сме изгубили представа за времето, а метеорологичните условия са по-благосклонни към нас от очакваното, отлагайки яростната буря за довечера. Пътьом от фотографски подбуди изкачваме връх Бутин, откъдето Пиринският елит, изпъчил се гордо под лъчите на лятното слънце, е заснет подобаващо.
Само още една пауза ще направим, преди да положим морни тела в леглата в хижа Яворов, където са налице и други удобства на цивилизацията - като топлата баня и хладната бира например. Мястото е Суходолското езеро, единственият водоизточник от хижа Вихрен насам. Езерото е кристално чисто, мястото е идеално за плаж по това време на годината, а освежителният крол в планинската вода е още едно уникално преживяване, неподлежащо на описание.
Все пак, трябва да се има предвид, че езерото е и доста високо, все още. Пътят до хижата е по-дълъг, отколкото би се искало на вече ходили доста туристи, така че за тази част от прехода трябва да се отделят 2 часа. Иначе тук природата става все по-разнообразна, като камъните, така характерни за Пирин, отстъпват място на плътна иглолистна гора. Минава се покрай Стъпалата – изключително красив скален масив, оформен от природата в съответствие с името, което планинците са му дали.
Така пътешествието привършва. Ние слизаме от Пирин, но сякаш сърцата ни остават някъде там из спиращите дъха скални ръбове, остри върхове и приказни рекички и езерца. Адреналинът идва в повечко на Кончето, но това е също част от чара на тази планина – най-красивата в нашата родина, както единодушно се съгласяваме.

P.S. Ако ти, читателю, имаш път към Пирин, наслади му се! Нужно е обаче особено да се внимава за личния багаж, защото Разложените - разложени във всяко отношение - освен немити и незнаещи български език, са и доста крадливи. Аз не знаех що за човек би бил способен да ограби преживяването на туристите в планината, като им задигне обувките, носени 11 часа предния ден и оставени пред стаята от съображения за елементарно благоприличие, но вече знам - Разложените, навъртащи се около хижа Яворов. Така че - внимавай, за да не съжаляваш!

Автор: Любомир Ахтаподов