Блез Паскал - Силата на вярата и слабостта на разума (III част)

Несъмнено най-известната част от “Мисли” е свързана с прословутия Паскалов облог. Този облог представлява опит да се накарат дори и най-големите безверници да повярват, или поне да се опитат. Накратко, облогът се състои в това, че човек трябва да заложи на идеята, че Бог съществува. Ако това е наистина така, т.е. Бог съществува, тогава печалбата би била несъизмеримо голяма, а именно вечен блажен живот след смъртта. А какво сме принудени да заложим - един кратковременен живот. Както изтъква Паскал, това дали ще живеем няколко години повече или по-малко не е от значение, защото животът ни пак ще си остане мимолетен в сравнение с вечността на времето. Но дори и Бог да не съществува, а ние да живеем вярвайки, според християнския апологет, не би се случило нищо лошо, най-малкото, което бихме спечелили от това е, че ще изживеем един честен и порядъчен, благодетелен и искрен живот.
Така със своя облог Паскал се опитва да накара невярващите, поне да се опитат да повярват. Това предизвикателство френският философ отправя най-вече към хората от по-изисканите среди в обществото, към средите в които той някога е бил. Това е пряко свързано с типично християнското разбиране, залегнало у Паскал, че - “Най-леките условия за живот според обществото се оказват най-трудни според Бога; и, напротив нищо по-трудно за обществото от монашеския живот и нищо по леко от него, ако го прекараш в съгласие с Бога.” (“Мисли”-906Фр.) От където човек лесно може да достигне до извода, че в най-изисканите среди често пъти хората са най-големи безверници, защото са здраво прилепнали към удоволствията, които са пагубни за човешката природа.
Паскал препоръчва на невярващите да се откажат от оповаването си на т.нар. “здрав разум” за да могат да повярват по-лесно и да намерят щастие връщайки се към Бога. И така печалбата от облога е един вечен и безкрайно щастлив живот, а загуба може да се каже, че няма. Според Паскал, приемайки този нравствен облог и ориентирайки съобразно него поведението си човек, дори да е бил до момента съмняващ се или невярващ, ще спечели “всичко”, а няма да загуби “нищо”. И въпреки това в облога има нещо смущаващо.

На онези, които упорито продължават да се съмняват, нежелаейки да смирят разума си и поради това са неспособни да повярват, им се предлага: от една страна да започнат с отслабване на страстите си, от друга - да потърсят лек срещу неверието си, доверявайки се на тези, които вече са повярвали, тръгвайки по пътя, който те им посочат. Това означава, че ако не могат да започнат още от началото да вярват, трябва поне да постъпват като вярващи (да се преструват на вярващи). Под това да постъпват като вярващи се има в предвид да се включат в ритуалните действия на вярващите. По този начин според Паскал, чрез отхвърляне на разума и едно автоматично изпълнение на християнските ритуали, дълбоко забулените в неверие биха могли да повярват. Всичко това представлява един механизъм на заменяне на старите навици, свързани с разгулния живот и страстите, с нови навици - да постъпваш като християнин, а вярата ще дойде в последствие. Само така могат да бъдат премахнати предубеденостите, коренящи се у всеки невярващ.
Във връзка със споменатото по-горе, у Паскал се заражда опасението да не би първата природа заложена у човека да е просто един навик, както навикът може да стане негова втора природа. Освен навикът има още два възможни пътя отвеждащи към вярата. Единият от тях е разумът, който според Паскал се изразява в това да се приемат разумните доказателства за истинността на християнската религия. Такива доказателства са например сбъднатите пророчества и чудесата на Исус Христос, за които има хиляди свидетели. Другият път водещ към вярата е може би най-истинският и най-искреният и е свързан с вдъхновението на сърцето.
“Има три начина да се повярва в Бога: чрез разума, чрез навика и чрез вдъхновението. Хрисиянската религия, която единствена включва и разума, не приема за свои истински деца хора, които вярват без вдъхновение; това не ще рече ,че тя изключва разума и навика, а напротив; умът ще трябва да приеме доказателствата, навикът трябва да ги утвърди, а смирението да ни направи способни за вдъхновение, което единствено може да окаже истинско спасително въздействие.” (“Мисли”-245Фр.)
Всичко изложено в настоящата тема ни показва не само това, че Паскал е един истински вярващ човек, но и това, че като такъв той се стреми да помогне и на невярващите, да ги изкара от булото на мрака. И както самият Паскал казва, че за да си вярващ не е необходимо да отхвърляш разума, още повече, че християнската религия не му противоречи. Същевременно, разумът сам по себе си е ограничен и без включването на вярата човек не би могъл да прогледне за християнските истини, а човек без Бога е “нищо”.
И в крайна сметка, не е ли Блез Паскал малко или много прав, когато казва следните думи: “Няма по-щастлив, по-разумен и по-приятен човек от истинския християнин.” (“Мисли”-541Фр.)

Автор: Георги Петров

Снимка на седмицата - Продължаваме напред!

... Берлин, Германия.

Блез Паскал - Силата на вярата и слабостта на разума (II част)

Блез Паскал е човек със забележителен принос във физиката и математиката, но също така и с не по-малък принос за философията. Неговият индивидуален живот е пример за един достоен преход от естествено-научното мислене към мислене, изпълнено с една по-дълбока хуманност, завършекът на която за Паскал би бил мислим единствено в една цялостна “Апология на християнството”. Когато става дума за този френски мислител, ние неизбежно трябва да го наречем достоен човек, защото самият той е на мнение, че когато се възхищаваме на някого е най-добре да кажем за него, че е достоен човек, отколкото да го наричаме “велик математик”, “красноречив оратор”, “добър поет” и т.н.
Както на всички ни е известно, творбата на Блез Паскал - “Мисли” представлява една недовършена апология на християнството. Точно поради тази причина в нея се забелязва едно постепенно отхвърляне на разума за сметка на вярата. За тази цел френският философ прави задълбочено разглеждане на човешката природа с присъщите ú недостатъци и достойнства. Именно поради това Паскал прави следното изказване: “Трябва да познаваме себе си; дори и да не достигнем до истината, поне ще внесем ред в собственото си съществуване, а едва ли има нещо по-важно.” (“Мисли”- 66Фр.) И тук съвсем естествено у нас възниква въпросът - Способен ли е изобщо чрез разума човек да успее да познае себе си напълно? Паскал ни показва, че човекът не е способен да разбере нито какво представлява собственото му тяло, нито какво е духа. Но още по-абсурдно за човешкия разум е да успее да улови начинa, по който тези две толкова различни по своето естество неща се съчетават в единство. И малко или много, Паскал е бил прав, защото и до ден днешен тази слабост на разума си остава непреодолима. След като човешкият разум не може да разбере най-непосредственото и близкото до него, това което го обуславя, какво остава на този същият безпомощен разум за да успее да възприеме двете безкрайности: безкрайно голямото и безкрайно малкото.
Примерите за слабостта на нашия разум са толкова много, че дори и самият Паскал не би могъл да ги изброи всичките в своята книга “Мисли”. Безкрайно много неща надхвърлят възможностите на разума, това твърди френският философ, и всеки разум, който не е достигнал до този извод само доказва своята слабост.
В резултат на по-горе посочените неща ние съвсем на място бихме попитали - С какво тогава тази уникална наша способност да мислим ни издига над останалата част от живата и неживата природа? По този повод Паскал изтъква, че въпреки своите огромни недостатъци и слабости, разумът има и някои достойнства. Това, че разумът може да бъде достоен за уважение, било то повече или по-малко, не би трябвало да бъде отричано от никой уважаващ себе си философ. Най-голямото достойнство на човешкия разум, така както го разбира Паскал, може да бъде описано от може би най-известната му мисъл: “Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори и когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато самата тя няма никаква представа за това.” (“Мисли”-347Фр.) Това, че човек е създаден да мисли, в това се състои цялото му достойнство според философа.

Всичко, което изложихме до тук за природата на разума би трябвало да ни доведе до мисълта, че ако човек е оставен сам на себе си без Бога, то той би бил вечно обречен на злочестие. И най-голямото щастие за всеки ревностен християнин като Паскал е да счита ,че Бог наистина съществува и затова, както се изразява авторът, свидетелстват хиляди доказателства. Поради очевидната слабост на разума, човек може да се докосне до Бога единствено чрез вярата. Вярата е дар Божий и тя е необходима там където разумът е безсилен. Нещо повече, разумът е неспособен да се произнесе по най-съществения въпрос за човека, а именно – Бог съществува ли или не? Сигурният отговор на този фундаментален за хората въпрос би осмислил живота на всеки един човек.
Ако вярата е Божий дар, то доказателството е нещо човешко. Ето защо, според френския философ, не би могло да е възможно по един твърде човешки начин да се достигне до нещо божествено т.е. да се докаже съществуването на Бога чрез “разумни” доводи.
Въпреки всичко казано по-горе, Паскал не е на мнение, че религията се противопоставя на човешкия разум, тя не му противоречи. Това е така, защото една истинска религия, каквато е християнството за автора на “Мисли”, би трябвало добре да познава човека т.е. да има ясна представа както за нищожеството така и за величието му. Сега ако обърнем поглед към живота на Паскал ще видим, че в по-ранните му години той е бил отдаден изцяло на науката занимавайки се с физика и математика. Той се е занимавал с неща от областта на “точното знание” изискващи задължително “здравия разум”. Когато обаче станала случката с каретата с конете и пропастта, Паскал променил силно начина си на мислене. Тази случка му показала, че наистина не всичко може да се обясни с разума, тази човешка способност е силно ограничена. Така френският учен започнал да осъществява прехода си от оповаването на разума към едно по-възвишено опование на вярата. Защото според Паскал има неща, които могат да се разберат само от вярващия, а не просто от разумния човек. А вярата това е именно “Бог, осезаем за сърцето, не за ума”.

Автор: Георги Петров