Блез Паскал - Силата на вярата и слабостта на разума (II част)

Блез Паскал е човек със забележителен принос във физиката и математиката, но също така и с не по-малък принос за философията. Неговият индивидуален живот е пример за един достоен преход от естествено-научното мислене към мислене, изпълнено с една по-дълбока хуманност, завършекът на която за Паскал би бил мислим единствено в една цялостна “Апология на християнството”. Когато става дума за този френски мислител, ние неизбежно трябва да го наречем достоен човек, защото самият той е на мнение, че когато се възхищаваме на някого е най-добре да кажем за него, че е достоен човек, отколкото да го наричаме “велик математик”, “красноречив оратор”, “добър поет” и т.н.
Както на всички ни е известно, творбата на Блез Паскал - “Мисли” представлява една недовършена апология на християнството. Точно поради тази причина в нея се забелязва едно постепенно отхвърляне на разума за сметка на вярата. За тази цел френският философ прави задълбочено разглеждане на човешката природа с присъщите ú недостатъци и достойнства. Именно поради това Паскал прави следното изказване: “Трябва да познаваме себе си; дори и да не достигнем до истината, поне ще внесем ред в собственото си съществуване, а едва ли има нещо по-важно.” (“Мисли”- 66Фр.) И тук съвсем естествено у нас възниква въпросът - Способен ли е изобщо чрез разума човек да успее да познае себе си напълно? Паскал ни показва, че човекът не е способен да разбере нито какво представлява собственото му тяло, нито какво е духа. Но още по-абсурдно за човешкия разум е да успее да улови начинa, по който тези две толкова различни по своето естество неща се съчетават в единство. И малко или много, Паскал е бил прав, защото и до ден днешен тази слабост на разума си остава непреодолима. След като човешкият разум не може да разбере най-непосредственото и близкото до него, това което го обуславя, какво остава на този същият безпомощен разум за да успее да възприеме двете безкрайности: безкрайно голямото и безкрайно малкото.
Примерите за слабостта на нашия разум са толкова много, че дори и самият Паскал не би могъл да ги изброи всичките в своята книга “Мисли”. Безкрайно много неща надхвърлят възможностите на разума, това твърди френският философ, и всеки разум, който не е достигнал до този извод само доказва своята слабост.
В резултат на по-горе посочените неща ние съвсем на място бихме попитали - С какво тогава тази уникална наша способност да мислим ни издига над останалата част от живата и неживата природа? По този повод Паскал изтъква, че въпреки своите огромни недостатъци и слабости, разумът има и някои достойнства. Това, че разумът може да бъде достоен за уважение, било то повече или по-малко, не би трябвало да бъде отричано от никой уважаващ себе си философ. Най-голямото достойнство на човешкия разум, така както го разбира Паскал, може да бъде описано от може би най-известната му мисъл: “Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори и когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато самата тя няма никаква представа за това.” (“Мисли”-347Фр.) Това, че човек е създаден да мисли, в това се състои цялото му достойнство според философа.

Всичко, което изложихме до тук за природата на разума би трябвало да ни доведе до мисълта, че ако човек е оставен сам на себе си без Бога, то той би бил вечно обречен на злочестие. И най-голямото щастие за всеки ревностен християнин като Паскал е да счита ,че Бог наистина съществува и затова, както се изразява авторът, свидетелстват хиляди доказателства. Поради очевидната слабост на разума, човек може да се докосне до Бога единствено чрез вярата. Вярата е дар Божий и тя е необходима там където разумът е безсилен. Нещо повече, разумът е неспособен да се произнесе по най-съществения въпрос за човека, а именно – Бог съществува ли или не? Сигурният отговор на този фундаментален за хората въпрос би осмислил живота на всеки един човек.
Ако вярата е Божий дар, то доказателството е нещо човешко. Ето защо, според френския философ, не би могло да е възможно по един твърде човешки начин да се достигне до нещо божествено т.е. да се докаже съществуването на Бога чрез “разумни” доводи.
Въпреки всичко казано по-горе, Паскал не е на мнение, че религията се противопоставя на човешкия разум, тя не му противоречи. Това е така, защото една истинска религия, каквато е християнството за автора на “Мисли”, би трябвало добре да познава човека т.е. да има ясна представа както за нищожеството така и за величието му. Сега ако обърнем поглед към живота на Паскал ще видим, че в по-ранните му години той е бил отдаден изцяло на науката занимавайки се с физика и математика. Той се е занимавал с неща от областта на “точното знание” изискващи задължително “здравия разум”. Когато обаче станала случката с каретата с конете и пропастта, Паскал променил силно начина си на мислене. Тази случка му показала, че наистина не всичко може да се обясни с разума, тази човешка способност е силно ограничена. Така френският учен започнал да осъществява прехода си от оповаването на разума към едно по-възвишено опование на вярата. Защото според Паскал има неща, които могат да се разберат само от вярващия, а не просто от разумния човек. А вярата това е именно “Бог, осезаем за сърцето, не за ума”.

Автор: Георги Петров